Напрежението във въздуха бе толкова високо за края на работната седмица, та се чудих докъде може да стигне – кой и какво още може да направи, каже или напише …. е, дочаках …. написаха, не един, а цели два. Два имейла – послания ясни и същевременно неразбрани. Неразбрани, но обосновани от отрицателна емоция и недоверие. Не отговорих, оставих ги. Оставих ги заедно с огорчението от посланието да почиват в моето съзнание.
Тежката вечер навън преля в буря. Страхотна буря! Спрях телевизора, изгасих компютъра за да чувам дъжда. Той миеше. Божествено заличаваше седмицата. Ароматът на липа, заедно със свежеста лекуваха, но мисълта диво препускаше без умора. До един момент.
Сутринта се събудих необичайно рано. Беше седем часа. Навън все така свежо. Свежо, но и тихо. Излязох на терасата и поседнах. Слънцето се опитваше да пробие зад няколко дебели облака, но не успяваше. Погледнах телефона – едно пропуснато обаждане. Близък човек! Дано е добре! Мисълта отново запрепуска. Замислих се за хората около мен, за много близките приятели (цели двама!) и за всички останали приятели и познати. Твърде много, твърде много и твърде фалшиви. Няма как да ограничиш изцяло контактите с подобни, но можеш значително да ги намалиш. Днес беше моят ден!
Изпратих съобщение за пропуснатото обаждане, но се чуствах недобре. Бърза закуска, проверка на социалната мрежа, разчистване на 20-тина човека и часът бе към 10. Идеално време за разговори. Уговорих си виждане с трима “приятели”. Целта бе ясна – поне за мен. Срещата премина добре, казах “Сбогом”. Тръгвайки отново усетиха дъха на липата и свежестта на дъжда. Отново заваляваше, а аз се чуствах някак лек. По радиото започна песента “Сбогом, приятелю” на Тоника. Тематично. Изпратих СМСи на двамата близки приятели. Единият отговори, а другият се обади. Чуствах се някак спокоен, а дъждът засилваше. Втора среща с още един герой. Още по-бърза и от първата. Спокойствието се засилваше, а изкуствения кръг около мен намаляваше.
Остатъка от деня прекарах с книжка в ръка и спрян звук на телефоните. Вълшебно и тихо. Преплитаха се мисли и редове от автора, които на моменти ставаха цяла история. Замислих се защо вчера бях толкова натоварен, кой го заслужава. Отговорът – никой. Никой освен тези двамата, които вече споменах. Колкото и усилия да полагаш да бъдеш толерантен и с индивидуален подход към всеки – оставаш неразбран. Няма да говорим за оценен, защото това е невъзможно. Отговорих на онези два имейла. Отговорих сухо, информативно и фактологично. Толкова, без емоция.
Сега навън отново е тъмно и тихо. Лекият вятър продължава да носи полъха на липа и свежест. Като приказка. Приказка със сложна поука или без такава. Всеки сам ще прецени. Аз прецених, че нямам нужда от много хора, имам нужда от малко, но истински. Клише! А такива все по-трудно намираш. Сетих се за един разговор с приятелка, която се възмущаваше от дамската част на определена професия. Да, Маркова, да! Но не само там. Навсякъде и в личните взаимоотношения най-вече ги има подобни. Но не само дами.
Раздаваш се, раздаваш емоция, раздаваш отношение и все някой граби. Не искам повече, започва да боли, не се сърдете! Оставям дъжда да измие последните кални следи и ще продължа.
Последни коментари